СЛОВА ТОМ IV

С настоящия том, който се отнася за семейството и за изпитанията, на които са подложени хората поради кризата в семейните отношения в наше време, продължаваме издаването на словата на блажения старец Паисий. Старецът казваше, че повечето от писмата, които получава, са от хора със семейни проблеми. А тези проблеми той отдаваше на отдалечаването на хората от Бога и на самолюбието им. Казваше: “Едно време животът беше по-спокоен и хората имаха търпение. Днес всички са кибритлии. Не търпят и една дума да им кажеш. И ето ти после – развод”.

От много млада възраст Старецът зае действено място в голямото семейство на Църквата и чувстваше, че вече не принадлежи на своето малко семейство. Придоби божествена любов и стана Божие чедо. Затова чувстваше всички хора като свои братя и обичаше всекиго “с любовта Иисус Христова” (Фил. 1:8). Казваше ни: “Когато виждам някой възрастен, си казвам, че това е баща ми. Когато виждам някоя старица, казвам си – това е майка ми. Когато видя малко дете, го приемам като мое племенниче. Всички обичам! За едни се радвам, за други ме боли. Знаеш ли какво означава това!” И тъй, за всекиго според случая той ставаше дете, брат, баща или дядо. И тази искрена обич помагаше на всеки, който се доближаваше до него, да преживее едно добро изменение, да приеме словото Божие и да заживее съгласно с него. Като член на тялото Христово не само с болка се молеше за тези, които бяха изправени пред семейни проблеми, но и помагаше със съвет, когато му го искаха, дори и относно най-специфичните въпроси на семейния живот, макар че самият той живееше като аскет.

Изпитан сам в “огъня на изкушенията” и в пещта на болестите, които го спохождаха под различни форми от 1947 до 1994 г., когато почина, той състрадаваше на всеки страдащ и с болка се молеше за боледуващите. За собственото си здраве се грижеше само дотолкова, доколкото да може сам да се обслужва и да помага на онези, които го посещаваха. Вярваше, че ако бъде безразличен към собствената си болка, това би трогнало Бога и така Той ще чува молитвата му за другите боледуващи. А на самите тях препоръчваше да правят каквото е възможно по човешки, за да се излекуват, а което не е в човешките възможности, да го оставят на Бога. Едновременно усилваше вярата им, тъй че да посрещат болестта, надявайки се на Бога, но и да не забравят, че всички в този живот сме “пришълци и странници” (1 Петр. 2:11) и да се готвят за вечния живот.